Тридесет и шест часа в Слънчев бряг

Темата накратко

Слънчев бряг посреща летния сезон с постсъветски туристи и занемарена база. Крайбрежната алея е задръстена от сергии, дюнерджийници и атракциони и от нея не се вижда морето. Еклектичният нощен живот се колебае между евтин кич и параден лукс. Курортът остава затворен в капана на три десетилетия бетониране, липса на визия и носталгия по алтернативите за почивка в чужбина.

Синтезирано с AI.

Пристигаме в Слънчев бряг насред горещ ден в края на юни и първото, което усещаме с излизането от колата, е остра миризма на дим, която няма как да е от дюнерите и скарите в района на хотела. Решаваме да пренебрегнем този факт - ако има проблем, все ще се разбере.

Още на рецепцията идва първата изненада - никой в хотела не говори на български, нито служителите, нито гостите. Като в постсъветски Вавилон отвсякъде се чува руски, украински, молдовски и даже грузински. Не само туристите, но и персоналът също е от бившия Съветски съюз и докато ни слагат ол-инклузив гривничките, успяваме някакси да се разберем с останалите в паметта от училище фрази на руски - лингва франка за хотела. Това ще продължи през целия ни престой.

Асансьорите са втория шок и повод за раздразнение през следващите дни - хотелът е огромен, с две крила и на 10 етажа, но хилядите летуващи могат да ползват само три или четири асансьора с вместимост до четири човека. По някакво квантово чудо вътре успяват да се натъпчат младо семейство с бебе в количка, тъщата и поне трима футболисти от детския отбор на Динамо-Киев, но в пиковите часове опашките са огромни и хората масово ползват стълбите - дори до десетия етаж. В чест на истината същото не може да каже за ресторанта и баровете, където обслужването върви бързо и без проблеми, а храната е прилична.

Докато разсъждавам над загадката с асансьорите, мистерията с пушека се разкрива. В непосредствена близост до хотела гори павилион за дюнер, като пожарът е обхванал постепенно и съседните помещения. След известно чудене как се евакуира цял хотел с тези асансьори и дали ще оцелеем, слизам пеша и се присъединявам към десетките кибици, които зяпат гасенето на пожара и разсъждават дали е умишлен или не. В този курорт това е само част от нещата, които ще предизвикат размисли в следващите два дни.

Самият хотел е петзвезден, с програма ултра ол-инклузив, с добро обслужване (може би заради чуждестранния персонал, шегувахме се в групата). В хотела и около него е чисто, но навсякъде се забелязват следите на времето, което може да се каже и за целия курорт - лющещи се фасади, петна по мазилката, изоставени строежи, неработещи атракциони и захабено оборудване издават упадък, започнал още преди ковид ерата.

Пясъкът и водата са чисти, самият плаж не е пренаселен, но досада е гърмящата от бийч баровете музика, която се смесва в неприятна какофония през целия ден. Трудно е да се прецени колко пълен е курортът, но шезлонгите и масите в заведенията са относително празни. Липсата на англичани и германци за сметката на туристи от бившия Съветски съюз се натрапва още от първата разходка. Публиката определено е семейна - млади двойки с деца, баби с внучета и ученически групи. Някъде по залез се появяват и компании по-възрастни англичани в многобройните пъбове, също и спорадични британски младежи, за които може да се предположи, че са пристигнали на парти туризъм.

Някога красивато сграда на Вариетето днес е запусната и притисната сред корпусите на не особено естетични хотели. Фотограф : Магдалина Генова

Най-големият шок за несвикналия посетител в курорта е т.нар. крайбрежна алея, която започва от централната част на комплекса и продължава километри в посока Свети Влас. "Крайбрежна" е крайно неточно описание, защото морето не се вижда и за миг от стотици и стотици шперплатови сергии и павилиони, които затискат алеята от двете й страни.

Смело може да се каже, че това чудо на родното курортно дело има два режима - дневен и нощен. След като на закуска установихме, че в хотела няма еспресо дори срещу заплащане на бара, тръгнахме на поход за кафе, който отне над час и половина с нулев резултат. Безбройните сергии от хотела до центъра (района на хотел "Кубан") бяха затворени, с изключение на тези за бански и надувни играчки. Опитите да открием на първа и втора линия кафене, такова, каквото го познаваме в България, останаха безплодни. Облекчението дойде под формата на кафе от капсули в магазинче за алкохол, цигари и дребни хранителни стоки. "От нас си купува еспресо целият курорт", гордо обясни собственикът.

Подобни магазинчета, пръснати из курорта, запълват нишата между ол-инклузива и скъпите бийч барове, както и всички нужди от бира, безалкохолни и чипс.

Приятна изненада в похода за търсене на кафе бе частта на Слънчев бряг в посока Несебър - тук все още има оцелели дървета, дюни, ниски хотели от времето на соца, тишина и сянка. Навсякъде другаде бетонът е превзел всичко.

Истинският сетивен взрив в курорта настъпва привечер, когато всички сергии и заведенията между тях вдигат кепенци. Хиляди туристи, излезли на разходка да погледат залеза, минават през шпалир от бельо, хавлии, топки, дюнери, понички, дрънкулки, питони, папагали, аквариуми с рибки, хостеси, боксови круши, батути и какво ли още не, а звуците и миризмите са неописуеми. Току между тях се въртят чевермета с цели агнета или пък се гуши английски пъб с оркестър, който свири хитове на Eagles и Dire Straits.

С приближаването към хотел "Кубан" тълпите стават все по-гъсти, а по лицата на току-що пристигналите от Молдова баби се чете смесица от удивление и страх. Над главите ни прелитат кабинки от атракциони, а ценоразпис пред Слингшот атракцион обещава безплатно изстрелване за момичетата, които се качат голи - цената иначе е 20 евро. Не, за мъже промоцията не важи. На друго място табела обещава бутилка водка на всеки, който уцели "Бин Ладен" три пъти с топка. Самият Бин Ладен се оказва жив човек със сплъстена брада, който прави гримаси през дупка в шперплата за ужас на минаващите деца.

Централната алея пред "Кубан" се усеща като Таймс Скуеър от "Али Експрес" - мигащи неони и екрани анонсират участия на актуални чалга звезди, разположени над заведения за бързо хранене от всевъзможни вериги. Между тях са се нароили и игрални зали. В този момент, на това място, Слънчака успява да защити името си на лятна столица на порока. Английските младежи обаче се губят сред брадати български левенти, придружени от девойки с вечерни рокли. Малко по-надолу е хотел "Дюн", където могат да се видят и малкото към този етап на туристическия сезон коли с български номера. Автопаркът там струва колкото БВП на малка държава.

Слънчебрягски пейзажи. Фотограф : Магдалина Генова

Вечерта приключва на тъмно и тихо в стаята вместо в дискотека, с цел сензорен детокс. В просъница чувам в далечината певица самотно да пее гръцка песен.

На следващия ден е време за отпътуване с размисли за това какво можеше да бъде Слънчев бряг - дългият, широк и прекрасен плаж, без бетонните мастодонти на огромните хотели със залязваща слава, с променада с приятни ресторантчета и кафенета, с дървета, пейки и сенки, без стърчащите останки на недостроени постройки и заключената завинаги сграда на Вариетето. Без Бин Ладен и всепоглъщащата миризма на понички.

Размисли за тези 35 години, които превърнаха Черноморието в пейзаж от бетон и абсурди, където снимаме цената на таратора, цъкаме с носталгия и после хващаме пътя за Гърция. Размисли за лутането на Слънчев бряг между семеен курорт и парти дестистанция и нуждата от една нова визия както за неговата трансформация, така и за пътя, по който да тръгне българския туризъм.