Есе за плюнките

Това е “кратко включване”.

Да помислим първо кога плюнките са “окей”.

Накратко, когато например са в мивка, върху нечий гроб или при спортуване. Ситуационно може да ти се наложи да наплюеш човек. Но по-скоро не, много е примитивно.

В случая с гроба и с човека, забележете, плюенето се явява израз на морална нужда, не на физиологична. А дори, когато е физиологична, можеш да потърсиш мивка или храст, на които да ползваш плювалника си.

Хм, грешно се изразих. Плювалници има в зъболекарските кабинети (смешно: малки мивчици за плюнки). Ама там си ти трябват. А в “плювалник”, преносно вече, се е превърнала устата на твърде много хора.

Вярно, като си футболист цял един сезон в 9 клас, когато мачовете са в студа, прсото жлезите ти не се спират и ти се налага да си плювнеш.

Ама тия за които пиша това, не тичат когато аз съм наоколо. (И сигурно принципно никак).

Да го кажа.

Тротоарите ни са кочина и ходим по плюнки. Ама не от простимите - не някакви самурайски или ронински на някой доброволно останал без последен дух, само на такива останали без с мисъл.

Проверката дали нещо е добре да се прави е стара като света. Кант опитва да я измисли наново, но е съмнително. Тя звучи така: когато всички повторят(-тарят) поведението ми, ще стане ли всичко по-добре или по-зле?

Това е въпросът.

Много ли съм “за” да има язовир зад и пред и от всяка страна на блока на име “Плюнката”?

Щото сигурно прасетата в кочините битуват по-уютно от хората по спирките на “120”. Прасетата нямат избор… И пак. Във фермите има повече разкош и прелест….

О, забравих, приемливо е бебета да се плюнчат.

10.01.26 г.

П.с.: Метнеш един фас. Плювнеш до него. И кажеш: “Съсипаха я тая държава. Б.Б. и Д.П. и ПиПиДиБи са виновни.” (А, да, и В. - да не обидим някого)

Купете ми алое:

Харесай, ако ти харесва; сподели, ако ти се споделя. Абонирай се, само ако наистина искаш.