Няма добри учители

В даден момент човек трябва да започне да говори по-честно. Без тежестта на ролите и очакванията на институциите… Както при Майк, имената не са важни…

Значи.

Няма такова нещо като „добър учител“. (Скоба: Това са глупости. Естествено, че има добри учители. Даже май съм имал такива. Даже може би съм такъв за определена и малобройна група от хора, които по непотвърдени причини или някаква психологическа съпоставимост са могли и пожелали да ме слушат. Но така или иначе, сигурно съм напът да го изразя по-ясно.)

Не че ги няма изобщо. Има ги. Има ги по своите последствия. Има ги като феномен. Но ги няма като част от „системата“, нито като стратегически ресурс или цел. Как така?

Целта на училището в крайната сметка е всички да знаят едно и също – така наречения „образователен стандарт“. Затова има „външен изпит“, aka външно оценяване.

Държавата и МОН искат да проучат и разберат КОЛКО ти си научил онова, което би следвало и си се очаква направо да са научили всички. После получаваш един вид „сертификат“ – ДИПЛОМА!! Сиреч „заслужил пълноправен член“ на обществото (?кво е тва?). НО!...

Идеята не е да мрънкам, че всички са еднакви, щото това не е и задължително твърде лошо. С други думи, колко пък може да си уникален, ако всички са едновременно с теб горе-долу пак толкова уникални и живеят подобно). По-лошо ми звучи и ми е проблем не еднаквостта (нямам проблем с нея. Ако я оставиш „на мира“ (Коя, по дяволите, беше Мира? А, Григи?) разнообразието само избива в здравословни и автентични количества. Лоша е… НАСИЛСТВЕНАТА ЕДНАКВОСТ.

Идеята за училище е изобщо тъпа. Що е тъпа? Е, може би е окей през XVIII век, но сега не е добре. Що е тъпа? Ми щото всички трябва да знаят едно и също? Тва що е тъпо? Заради две неща. Заради децата – т.е. заради всички нас. И заради собствената несъстоятелност на такава система, изразена и видима в учителското съсловие. Ето как.

Ако всички трябва да покриват еднакъв стандарт, значи трябва да кажем, че са „научени“ еднакво. От кого са научени еднакво? От учителите. Учителят не е абсолютно (почти) нищо повече (във формален смисъл) от интелектуален фабричен работник. Остава на ниво изпълнител. Да, можеш да направиш повече отколкото се изисква и очаква, или неща „встрани“ от официалните очаквания, но сега говоря за тези официални системни очаквания.

Така в системата стои имплицитно и предпоставено убеждението, че „всеки отделен учител, ще научи учениците си на едно и също по един и същ начин“ – което е или невъзможно, или доколкото е възможно, изглежда като един повърхностен, мъчителен и заглаждащ мозъчната кора процес.

Както каза един ученик, като си посочи слепоочието: Бъбрек, бъбрек има тука, господине! Сиреч, гладко е много. (По-късно ми написа обиден акростих, но иронично, така доказа че е прав за гладкото в главата си.)

Доказателство за системния извод са учебните планове, „одобрените“ учебници, инспектирането дали имаш методическа разработка, която няма грам общо с реалността, и т.н.

Доста въпроси остават неотговорени: Защо тогава да ставаш учител? Кой и що за хора го правят? Какво става с учителите в резултат на системата – тръгват си / стават цинични / остават заради идеал / или от страх от промяна?

Няма нужда да го обяснявам всичко това. Вижда се и отвътре и отвън. Наградите са предимно морални. Например не се мразиш, казваш си, че си полезен, че не играеш капиталистическата игра и др.. (Но играеш “Игра на посредствеността”, нали, г-н Пуйка). Понякога е награда за уменията, опита и качествата това да преподаваш на по-адекватни ученици, но пак… по същия стандарт. По-лесно, леко, …но с все същите системни изисквания и ограничения, както и с относително същото материално възнаграждение.

Накратко, училището е тъпо. И второ, тази държава не се интересува от него (поне не по градивен начин, дори и да твърди обратното) – икономика, индустрия, модерни технологии (AI, химия, атомна енергия, електроника) скоро няма да строим – без значение за смислено или вредно ползване.

Процесът на примитивизация е в разгара си. На страшни и високи обороти дружно оглупяваме. И това е окей. Така сме си организирали нещата.

Тоя Иво Димов мрънка, но не предлага решения. Ето решения: Едно – край на делегирания бюджет. Две – образованието се мести в частния сектор (ама така сегрегираме… о, не….). И сега сегрегираме, но избягваме да го кажем или го казваме само на ушенце. Едно цяло и пет: Приобщаващото образование. (Друг път ще ви разкажа как се пишат и не се пишат срочни и годишни слаби оценки.)

Тва е. Има една учителка …с „ь“ – ѝ започва фамилията – и тя е луда, и една друга (пак с ь), която пие, една трета, която си говори сама, и други няколко хиляди – които чакат времето да мине – защото не са застрашени да загубят работата си (няма опашка от желаещи – и с право) И защото нямат incentive (хубава българска дума) да се постараят допълнително.

Спокойна нервна система е в пъти по-добре от бъхтене за допълнителни точки в картата за „самооценяване“.

Ще се смея докато плачеш, МОН! Корабът ти потъва. Чао, пазех специално място за теб в сърцето си… Туу леейт фор ди ааадъъър саайд. Коут ин ъ чейс - Туенти фааа-йв ту лайф…

Това е.

Вечер около масата родители се чудят да вярват ли на ушите и децата си. Кого да подкрепят и много други чудения. И после казват: „Ква е тая учителка? Няма ли нормални учители вече?“ Еми няма. Няма и да има скоро.

„Бедно човечество, с каква дълбока искреност влязаш ти в различни заблуждения! Ти търсиш щастие и добро в онова старо бунище, което не е в състояние да помогне нито на себе си. Ако ти и да насилваше своята балканска природа с голямо търпение и с извънредно херойство, то от това насилие не произхождаше нищо друго освен худосочие [изтощение] в мозъкът ти и страшен хаос в главата ти. По-голямата част от моите съученици бяха родени за мускулни труд и за физическа деятелност в сферата на простите и несложните практически идеи, които, ако би усвоили един път, би могли да приложат с голяма осторожност и добросовестност в своя практически живот; но гръцката мъдрост, която нямаше ни определена програма, ни здрав разум, ни истинно желание да принесе на своите слушатели положителна полза, ги накарваше да седят по цял ден на едно място, да мъчат своето тяло с убийствената неподвижност, а мозъкът си със страшни, но безполезни усилия. Аз съм уверен, че ако славянската натура да не би била така силна, то изпитанията би били невъзможни.“

— Любен Каравелов, Записки за България и за българите (1867)

Харесай, ако ти харесва; сподели, ако ти се споделя. Абонирай се, само ако наистина искаш.