Ако Хитлер и Сталин бяха покемон треньори

Добре, де. Тежко кликбейт заглавие е. То даже не е и “бейт”, тъй като не е ясно какво значи. Но в мен отдавна се крие частица постмодернист… Така и така сте кликнали поста/имейла. Имам какво да разкажа… Този пост е насочен към Zillenials (тези родени между 1993/5-1998/9 с общи черти на gen Z и милениал), но става за всички.

Мисля, че дългото време, прекарано от мен под опеката на МОН, и някои други фактори, ме направиха ментално несвободен да се изразявам творчески.

Знам, че това са големите “тралаларски” теми и фрази, които са вече клиширани, но знам и че са вече клиширани, защото отразяват реални неща. Например:

• Системата иска изпълнители, а не творци.

• Трябва да си монетизирам хобито или да съм професионалист, за да го практикувам. Иначе не съм “достоен”(?)… Де факто просто трябва да не е хоби, за да ми бъде хоби… или нещо подобно.

В събстак и други популярни кътчета на интернета се надига глас срещу подобни тенденции. Подлага се на съмнение факторът “капитализъм”, скандалната максима “правя пари от парите”, както и от друга страна ролята на социалките във всичко това.

“Ето аз няма да свиря, защото не съм трениран и обучен музкант” или “няма да свиря, защото не мога да свиря пред/за други хора”. Добре, брат. А пробвал ли си да свириш за себе си?

Предупредих, че е клише, но просто напомням, че изкуствата и спортовете не са в живота ни, за да ни носят пари и популярност или да бъдат задължително наша професия. Тук са, за да ни припомнят, че сме живи, че можем да се чувстваме такива и че можем да избираме какво да правим със свободното си време (освен пари… о майн гот).

Още преди някога да видя външната фасада на националния стадион бях запомнил от часовете по немски в езиковата в Силистра това, ‘дето е казал бай Шилер.

Цяла тема е: що е то ‘игра’. Това явно не е текст за играта. Но е за игровия елемент в творчеството. С него само вмятам… само колкото да кажа…, че да рисуваш и да играеш футбол, да кажем, е да играеш. Следователно е да си човек.

Тогава защо съм качил в новообразувания мой инстаграм профил две интересни публикации на сканирани ръчно направени от моя милост рисунки на покемони?

Май става ясно.

Защото може. Това е достатъчна причина. И защото на детето в мен му се дорисува.

Попитаха ме: “как можеш да чуеш желанията му?”. А може ли някои да чува каквито и да е други желания? Вижте си пак лисичето на Принца, вижте си пак Пипи. И ще видите себе си. Забравни желания.

Отделно от това мое централно послание: не е нужно да си платен и професионален, за да си себе си, ще отделя думички на покемоните. Не ще анализрам продуктите им, а как съм ги възприел през времето.

Pokémon просто е скандален франчайз. Съществува от 96-та. Продава игри за конзоли, анимация, карти за игра и всякакъв още вид мърч, който можеш да си представиш под формата на физически играчки и дрехи например. 9 поколения (всяко с по между 80/90 до 150/160 нови вида) главният герой, който вероятно е в кома, продължава своето скандално приключение. Малоумно. Не става за гледане. И някакси работи.

Като малък събирах т.нар. тазота от вафлички. И гледахме аниме за Канто, първо поколение, захапахме и второ. С Носко бяхме магнати (по отношения на нашите колекции).

По време на трето тазотата станаха метални и се преместиха от вафлите в чипсовете.

Като лееко по-голям дойде апогея на анимето с генерация 4 и т.н. После забравих.

2016 изненадващо се оказа, че има още толкова поколения и вече хората ловят покемони на улицата, докато ги блъскат коли. Независимо дали ги обичаш или мразиш, ясно е, че са големи. Скандален франчайз. А всеки знае или е виждал двете мутри на Пикачу и Ииви.

А може и да сте чували Покемон кючек… ;)

Пичагата, който е създал концепцията и дизайните на първите покемони, сиреч основният виновник, го е направил следвайки именно творчески порив на детето в себе си.

Като малък, обичал да се разхожда в покрайнините на токийското предградие, в което живеел, и да изучава и улавя различните насекоми и малки животинки наоколо.

Знае се, че е имало биоразнообразие. Предполага се, че не е бил садистичен изрод, а дете с откривателски дух (нещо, с което се свързвам). Зилениалите, които сме израстнали насело, може и да имаме спомени за някой и друг садистичен експеримент с мравки или мухи…

Та този Сатоши Таджири си ловкал буболечици и си ги отглеждал грижливо. По всяка вероятност си ги транспортирал в джобчето си. Та значи и имал мини-чудовища в джоба. Покет-монстер… Поке-мон. О майн гот…

Останалото е предвидима формула - приключение, приятелство и предизвикателство. Това е лесно, това е всяка успешна шонен анимация. Но в сърцевината на покемон е желанието да опознаваш света и живота в него около себе си. “Да откриваш” в широкия смисъл.

По правило се спазват разни тропи и други стандартни трикове за разказването на (визуални) истории, тук говоря за анимацията, тъй като игрите не познавам добре; както и на “изграждането на свят”.

Например един треньор има право на 6 покемона. И тъй като в художествените реалности е важно да има символизъм, например тези 6 често са метафорична проява на качество на треньора си. Има значение типът (вода, огън, трева/почва, земя, скала и още много; общо 18); цветът, поведението, изградената връзка и близост между треньор и определено същество.

Така например протагонистът символично е представен като завършен и “интегриран” човек. Като човек с много “природи” и гъвкавост. Обикновено има огнен, воден и условно земен (има разлика между grass и ground), четвъртият е летящ - с това покрива основните стихии. После е титулярат Пикачу със своите светкавици. Шестият може да надгражда според сезона и контекста - още един от основните три типа, боен (в смисъл на бойни изкуства), дракон (защото е тежкарско) и др… Този герой се “бори” с “лидери на зали”, които са тематични, за да получи значка, която удостоверява, че е покорил определена стихия. И т.н.

(Отделно, сериозно застъпена в игрите е стратегията и комбинаториката. Добре е в отбора ти отделните покемони да покриват взаимно слабостите си и пр.. За да играеш състезателно ти трябва памет, планиране и управление на риска, което печели много фенове на другия фронт.)

Всъщност май направих компот от много плодове (не знам става ли за ядене).

И май нищо не направих.

Но дори да не ми повярвате, беше забавно.

Ако видите другаде комбинация от философия, покемони и Втората световна, бъдете достатъчно мили да ми изпратите линкове, та да черпя още вдъхновение.

Оставям малко бонуси:

Абонирай се с това копченци:

виж инстаграме

виж ютюбе

Чалче.