Спорът за минималната заплата се води с грешен инструмент

Дебатът за минималната работна заплата в България се води с два показателя. Първият дели производителността на труда на минималната заплата и заключава, че българският работник произвежда повече на едно евро възнаграждение от средния европейски - следователно има пространство за увеличение. Вторият дели минималната заплата на средната и заключава, че по това съотношение България е сред първите в ЕС - следователно пространство няма.

И двата са национални агрегати. И двата отговарят на въпрос, който по същество не е национален. А третият показател - този, който Директива (ЕС) 2022/2041 посочва в член 5, параграф 4 като ориентировъчна референтна стойност - отсъства от дискусията, а от българската нормативна практика отсъстваше до последните дни: член 244, алинея 2 от Кодекса на труда фиксира съотношение спрямо средната, а не спрямо медианната заплата, и промяната тепърва се обсъжда.

Защо националната средна лъже точно в България

Показателят "производителност на час към минимална заплата на час" има структурен дефект: числителят е средна производителност за цялата икономика, а знаменателят е минималната заплата. Това са две различни точки от едно разпределение, а разстоянието между тях не е еднакво в различните държави.

България е страната, в която то е най-голямо. По данни на Евростат от Структурата на заплатите за 2022 г. съотношението на дисперсия D9/D1 в България е 4.5 - най-високото в Европейския съюз, при 2.2 в Швеция и 2.4 във Финландия. Делът на нискозаплатените работници също е най-високият в ЕС - 26.8%, при 1.8% в Португалия. И третото: делът на наетите, получаващи под 105% от минималната заплата, е 13.0% в България - отново най-високият в съюза, пред Франция с 12.7% и Словения с 12.6%, при 3.1% в Португалия и 2.6% в Чехия.

Трите числа казват едно и също нещо от три страни. Българската средна производителност е издърпана нагоре от сравнително малък сегмент с висока добавена стойност, докато необичайно голяма част от наетите стои на самото дъно. Следователно всяко съотношение, което дели средното на минималното, ще изглежда по-благоприятно за България, отколкото е в действителност - не защото трудът е евтин, а защото разпределението е разтеглено.

Същият дефект, огледално, обременява и показателя на работодателите. Минимална към средна заплата в икономика с най-високата дисперсия в ЕС надценява "ухапването" на минималната заплата, защото средната е далеч над медианата.

Двата лагера спорят с два показателя, които страдат от една и съща слабост, само че в противоположни посоки.

Показателят, който директивата посочва, и какво всъщност показва

Директива (ЕС) 2022/2041 не определя европейско ниво на минималната заплата. Член 5, параграф 4 обаче задължава държавите членки да използват ориентировъчни референтни стойности, от които да се ръководят при оценката на адекватността, и посочва като пример за международно използвани съотношението спрямо 60% от брутната медианна заплата и спрямо 50% от брутната средна. Държавите могат да изберат и национален показател - тоест самите стойности са ориентировъчни, задължително е използването им.

Тази част от директивата вече премина през съдебна проверка. С решение от 11 ноември 2025 г. по дело C-19/23 Съдът на Европейския съюз отмени изцяло член 5, параграф 2 - задължителния списък с критерии - както и части от параграфи 1 и 3. Параграф 4 остана непокътнат. Тоест европейското право вече не предписва по какви критерии се определя минималната заплата, но продължава да изисква адекватността ѝ да се оценява спрямо ориентировъчна референтна стойност. Отмяната прави тази стойност относително по-важна, а не по-маловажна.

България е избрала средната брутна заплата. Член 244, алинея 2 от Кодекса на труда, в сила от 2023 г., определя минималната заплата за следващата година като 50% от средната брутна работна заплата за дванадесет месеца. Този избор е съвместим с директивата. Въпросът не е за законосъобразност, а за качество на инструмента - и точно тук медианата има предимство, което не е въпрос на предпочитание: тя не се влияе от разтегляне на върха на разпределението.

Евростат публикува това съотношение - индексът на Kaitz. За референтна 2022 г., последната с точни стойности по държави, картината е следната: най-високо са Франция, Португалия и Словения с по 66%, следвани от Гърция и Полша с 59%, Люксембург с 58%, Румъния с 57%, Хърватия с 56% и Унгария с 55%. България е на 54% - заедно с Нидерландия, Германия, Испания и Словакия. Под тях са Чехия, Ирландия и Литва с по 50%, Белгия с 49%, Малта с 46% и Естония и Латвия с по 43%.

Двадесет и една държави имат стойност. Единадесетата от тях, тоест медианата на съюза, е 54%. България е точно на медианата на Европейския съюз по този показател.

За референтна 2024 г. Евростат публикува само групи: съотношението варира от 44% в Естония до 69% в Португалия, над 60% са осем държави - Португалия, Полша, Франция, Словения, Румъния, Гърция, Нидерландия и Люксембург - а в групата 50-60% попадат дванадесет, сред които България, Германия, Хърватия, Ирландия, Испания, Кипър, Унгария, Словакия, Чехия и Литва. Публикуваната стойност за България е около 55%.

От това следват две неща, които не се чуват в българския дебат.

Първо: България е под ориентировъчната стойност от 60% и стои на медианата на съюза. Тезата, че минималната заплата у нас вече е прекомерно висока спрямо останалите доходи, не се потвърждава от показателя, който директивата дава като международен ориентир.

Второ: Румъния, Полша и Гърция - трите държави, които най-често се ползват за сравнение - са над 60%. Твърдението, че по съотношението минимална към останалите заплати България е първа в ЕС, не издържа на този показател.

И тук трябва да се каже нещо, което в този спор обикновено не се казва: стойността зависи от обхвата на медианата, и то съществено. Европейският показател се изчислява върху предприятия с десет и повече наети, без държавното управление и без лицата под 22 години. По националните данни на НСИ за същия месец (т.е. октомври 2022 г.), но за всички предприятия с един и повече нает, медианната брутна месечна заплата е 1144 лв. при минимална заплата 710 лв. - тоест 62%, тоест над ориентировъчната стойност. При пълно работно време съотношението е 56%. Разликата идва изцяло от малките фирми: при предприятията с 1 до 9 наети медианната часова заплата е 4.61 лв. срещу 8.10 лв. при десет и повече.

Съпоставимият с останалата Европа показател е европейският и по него България е под 60%. Но всеки, който твърди нещо за това съотношение - в която и да е посока - дължи обхвата, върху който го твърди. Това е и първото, което новият механизъм ще трябва да фиксира.

Това е проверимо, публикувано и не зависи от избора на отработени часове или от начина на осредняване. Ако българският дебат трябва да смени един показател, това е показателят, с който да го смени.

Най-бързият ръст в ЕС - и защо това не е противоречие

Има едно число, което защитниците на увеличенията обикновено не изваждат. То е решаващо и е в тяхна полза - стига да бъде поставено до правилното съседно число.

Между януари 2022 и януари 2026 г. минималната работна заплата в България нараства от 332 на 620 евро - с 86.7%. Това е най-бързият ръст в Европейския съюз. За сравнение: Полша +73.9%, Хърватия +68.3%, Литва +57.9%, Латвия +56.0%, Унгария +54.6%, Румъния +54.4%, Германия +43.4%, Испания +26.6%, Франция +13.7%.

Взето самостоятелно, това число изглежда като аргумент срещу по-нататъшни увеличения. Но през първата половина на същия период - от 2022 до 2024 г. - минималната заплата нараства с 43.7%, а съотношението ѝ към медианната заплата остава в същата група по данни на Евростат. С други думи: медианната заплата нараства с близък темп.

За една година това вече е измеримо. Между януари 2024 и януари 2025 г. минималната заплата нараства от 477.04 на 550.66 евро, тоест с 15.4%. За същия период средната брутна годишна заплата по данни на НСИ нараства с 12%, а индексът на разходите за труд на Евростат - с 13.3%. Превишението е между два и три процентни пункта. Оценката на въздействието към внесения законопроект съпоставя ръста на минималната заплата не със заплатите, а с индекса на потребителските цени, и получава превишение от 17.2 пункта. Изборът на знаменател обяснява почти цялата разлика между двете картини.

Това е отговорът на възражението, че минималната заплата изпреварва всичко останало. Тя не го изпреварва - движи се заедно с разпределението, което е и целта на всеки работещ механизъм. Двата набора данни са независими един от друг и всеки може да ги провери.

Колко крехко е всяко единично число

Наскоро публикуван анализ в "Капитал" изчисли, че при изравняване със средноевропейското съотношение производителност/минимална заплата минималната заплата у нас следва да е с 11.4% по-висока. Анализът заслужава признание за нещо рядко: публикува данните си в проверим вид. Именно затова резултатът може да бъде тестван - и тестът показва колко чувствително е числото към методологични избори, които не са произволни, но не са и единствено възможни.

Изборът на часова база. Евростат публикува конверсионни коефициенти за държавите, в които минималната заплата е определена почасово: за Германия часова ставка × 38.8 часа × 4.345; за Франция × 35 × 52 / 12; за Нидерландия × 36 × 52 / 12; за Ирландия × 39 × 52 / 12. От тях и публикуваните месечни стойности за януари 2025 г. следват законовите часови ставки - 12.82 евро за Германия, 11.88 за Франция, 14.06 за Нидерландия, 13.50 за Ирландия. Ако вместо тях се дели на средни реално отработени часове, за Нидерландия се получават около 135 часа месечно срещу 167.5 за България, и часовата минимална заплата излиза с до 15% по-висока от законовата. Това е ефект от разпространението на непълното работно време, не от минималната заплата. Със законовите ставки изчисленият дефицит за България пада от около 11% на 9.2%.

Третирането на Ирландия. Ирландската производителност от 139 евро на час е стойност, която Евростат сам обяснява с дейността на мултинационални компании. Ако Ирландия се изключи от средното, дефицитът се вдига на 13.2%. Тоест методологичната предпазливост тук работи в обратната посока - включването на Ирландия занижава изчисления дефицит.

Базовата година. Дефицитът е измерен върху 2025 г., когато минималната заплата е 551 евро. При 11.4% съответното ниво за 2025 г. е около 614 евро. Минималната заплата за 2026 г. вече е 620 евро.

Диапазонът, който се получава при разумни варианти на тези три избора, е приблизително 9-13% върху база 2025 г. и осезаемо по-нисък върху база 2026 г. Посоката е една и съща във всички варианти - и това е най-силното, което данните позволяват да се твърди. Всяко конкретно число обаче е по-крехко от посоката, и добре е това да се казва, вместо да се защитава.

Какво знаем със сигурност за механизма

Националните данни за периода 2021-2025 г. не могат да послужат като доказателство в нито една посока. Безработицата падна в цяла Централна и Източна Европа под въздействието на пост-ковид възстановяването, европейските средства и свиващата се работна сила. Времеви ред без контролна група не отделя ефекта на минималната заплата от тези три.

Изследвания с идентификация обаче съществуват.

Германското въвеждане на минимална заплата през 2015 г. е най-близкият случай до българския въпрос. Dustmann, Lindner, Schönberg, Umkehrer и vom Berge установяват, че заплатата, засегнала 15% от наетите, е повишила възнагражденията, без да понижи заетостта, и е предизвикала преместване на нискозаплатени работници от по-малки към по-големи, от по-нископлащащи към по-високоплащащи и от по-малко към по-производителни предприятия; това "надграждане" обяснява до 17% от предизвиканото повишение на заплатите. Авторите сами отбелязват, че резултатът им е съвместим с изследване на Bossler и Gerner от 2020 г., намерило леко понижена заетост в силно засегнатите нискозаплатени предприятия - и допускат, че част от този ефект всъщност улавя същото преместване нагоре.

Американското изследване на Cengiz, Dube, Lindner и Zipperer върху 138 щатски повишения между 1979 и 2016 г. намира, че общият брой нискозаплатени работни места остава практически непроменен пет години след повишението. Същото изследване обаче отчита признаци за понижена заетост в търгуемите сектори - което за България означава експортната преработваща промишленост и е ограничение, което заслужава да бъде посочено, а не премълчано.

Теоретичната основа на аргумента, че заплатата може да е под равновесното ниво, е монопсонната власт на работодателя. Прегледът на Alan Manning в ILR Review обобщава натрупаните доказателства, че тази власт е значителна. Съществено за българския случай: тя е най-силна там, където работодателите са малко на брой.

И оттук следва основното.

Въпросът е регионален и секторен, а не национален

Тук трябва да се внимава, защото изкушението е да се вземе само удобната половина от механизма. Монопсонната власт е най-силна там, където работодателите са малко на брой - Видин, Монтана, Силистра - и следователно там натискът върху възнагражденията надолу е най-голям. Но германското преразпределение работи само защото има по-производителни предприятия, които да поемат работниците. Точно това липсва в същите тези области. А понижената заетост в търгуемите сектори, която Cengiz и колегите му намират, удря най-силно там, където търгуемото производство е с нисък марж - шивашко, обувно, електроника на ишлеме.

С други думи, в тези области едновременно е най-висок рискът трудът да бъде системно подценяван и най-висок рискът от свиване на заетостта. Кой от двата надделява е емпиричен въпрос, не теоретичен. Ако към това се добави, че ухапването е най-дълбоко в туризма, селското стопанство и битовите услуги, а на практика нулево в информационните технологии и енергетиката, става ясно, че националната средна скрива всичко, което има значение.

Това не е аргумент за регионално диференцирана минимална заплата. Диференцирането институционализира ниската цена на труда точно там, където проблемът е недоинвестиране, и няма механизъм за излизане; трудът е достатъчно мобилен, за да превърне по-ниския праг в ускорено изтичане на хора, вместо в задържана заетост. Освен това диференцирането влиза в напрежение с рамката за адекватност на директивата, която е национална.

Аргументът е за друго: анализът трябва да е регионален и секторен, дори когато инструментът остава национален. Не може да се твърди, че има пространство до пазарното ниво, ако това пространство не е измерено там, където прагът реално обвързва.

Какво следва да съдържа механизмът от 2027 г.

Докато този текст се пишеше, спорът за правилото се премести от коментар към нормативен текст. На 24 август Министерството на труда и социалната политика публикува за обществено обсъждане проект за изменение на Кодекса на труда - консултация № 12646-К, със срок до 7 септември. Проектът заменя фиксираното съотношение от 50% от средната заплата с четири критерия и предвижда договаряне между социалните партньори.

Две неща в него заслужават внимание тук. Първото: критериите са изброени, но диапазон, тегла, конкретни показатели и източник на данни липсват в текста на закона, а делегиращата разпоредба обхваща само реда и начина на консултациите. Второто, по-важно за настоящия анализ: проектът определя минималната заплата като най-ниското основно месечно трудово възнаграждение. Всяко съотношение спрямо брутна медиана - включително ориентировъчната стойност на директивата - тогава сравнява основно с брутно и престава да бъде съпоставимо със същия показател за другите държави. Това е поправимо с едно изречение, но не е поправено.

Спорът за цифрата за една година ще се повтори; правилото ще остане. Четири конкретни неща биха подобрили и двете.

Първо, медианата се нуждае от дефиниран обхват, преди да стане правило. Движението към медианата вече е започнало и посоката е вярна: при дисперсия D9/D1 от 4.5 средната заплата е системно лош ориентир за долния край на разпределението, защото се движи от върха, а минималната заплата действа на дъното. Но както се видя по-горе, една и съща минимална заплата дава 54%, 56% или 62% от медианата в зависимост от обхвата. Тази разлика е по-голяма от целия диапазон, в който изобщо се води преговорът за нивото. Правило, което казва "60% от медианата", без да казва от коя медиана, не е правило.

Второ, публикуване на индекса на Kaitz ежегодно и от НСИ, независимо кой показател остане водещ. Директивата допуска национален избор, така че съотношението спрямо средната не е нарушение. Но тя изисква оценка на адекватността, а оценка, при която международно съпоставимият показател не се изчислява у нас и се появява само когато някой го извади от европейска публикация, е оценка само на думи.

Трето, оповестяване на данните на НАП по области. Ежемесечните справки за прекратени и новоподписани трудови договори и за реално декларираните нива на заплатите по области съществуват; те не са публични. Точно те биха позволили спорът за "свободното пространство до пазарното ниво" да бъде решен емпирично, а не чрез сблъсък на агрегати. Настояването за публикуването им е по-полезно от защитата на която и да е цифра.

Четвърто, задължение изчисленията да се публикуват с изходните си таблици. Дебат, в който всяка страна показва едно число и никоя не показва как е стигнала до него, не може да се придвижи. Анализ, който показва чувствителността на резултата си към собствените си допускания, е по-труден за оборване, не по-лесен - а и по-полезен за онези, които трябва да вземат решението.

Минималната заплата в България е най-ниската номинално в ЕС - 620 евро към януари и юли 2026 г. Тя расте най-бързо в съюза: с 86.7% за четири години. Часовият разход за труд у нас е 10.6 евро при среден за ЕС 33.5 евро. А по съпоставимия европейски показател страната стои на медианата на съюза и под ориентировъчната стойност от 60% - макар че по национален обхват на медианата е над нея. Тези четири факта не сочат в една и съща посока с еднаква сила, и точно затова заслужават да бъдат разглеждани заедно, а не подбирани поотделно според това коя страна говори.

Посоката, в която сочат заедно, е че пространство има. Колко точно - това е въпрос, на който националните агрегати не могат да отговорят, и на който данните, необходими за отговора, са в НАП и не са публични.